Кламерите и хората

-  Някога замислял ли си се дали кламерите имат душа?
- Кламерите ли?! Що за глупост… Не случайно ги наричаме НЕодушевени предмети. Само живите същества имат души, Ив. Как ти дойде на ума изобщо…
-  Едно момиче вчера ми разказа историята за принцесата на кламерите.
- Струва ми се, че пак сте си разказвали измишльотини. Време е да пораснеш!
- Пораснала съм! Мисля, че 11 години си е доста сериозна възраст. Време е ТИ да започнеш да вярваш в историите, които ти разказвам, защото те са ИСТИНСКИ. Ние с моите приятели никога не си говорим измислици. Всичко, което си говорим си е напълно достоверно. Не знам защо винаги ми убиваш ентусиазма
- Права си, че винаги ти убивам ентусиазма, но с останалото не съм съгласен. Както и да е, ще те изслушам за пореден път… Гледай само да приключим до 6 часа, защото съм се разбрал с момчетата да ритаме на площадката.
- Трябва да ти разкажа ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ за 30 минути?! Ох, ще се постарая, но не ти обещавам.
- Постарай се. Сега те слушам.
- Така…

Ив притвори победоносно очи и една тънка усмивка се появи върху устните й.
- Соня, така се наричало момичето, около което се завихря нашата история. 

Соня имала огромни сини очи. Толкова огромни и сини, че гледайки ги, имаш чувството, че ще се удавиш в тях. Косата й, тъмно кестенява и непокорна, вечно щръкнала във всички посоки. Соня била винаги усмихната и зареждала с позитивизъм околните. Преди няколко месеца, навършила осемнадесет години, с голям ентусиазъм започнала работа в кварталното кафене. Всеки ден ставала с изгрева на слънцето, набързо сресвала буйните си коси, правела закуска на малкия си брат и на баща си и директно отпрашвала към работа. Кафенето било доста натоварено, тъй като всички баби от близките къщи се събирали и обсъждали належащите проблеми или по-скоро, кварталните клюки. Бабите, както всички баби разбира се, обичали да говорят най-вече за своите млади съгражданки и съграждани, които вечно им шумяли и правели събирания късно вечер на пейките пред домовете си. Въпреки клюкаренето, бабите били доста мили женици и много харесвали Соня. Постоянно й правели комплименти колко е работлива и как успява да се грижи за образованието си, за малкия си брат и за баща си. Атмосферата в кафето била доста приятна и общо взето всички били като едно голямо семейство. Изключително рядко се появявал някой непознат. Всъщност, непознати бяха идвали точно два пъти. И двата пъти – заблудени туристи.

И така, дните на Соня преминавали доста еднообразно – сутрин в кафенето, а следобед в училище. След училище, тя  бързо се прибирала в къщи, правела вечеря и двамата с малкия и брат сядали да пишат заедно домашните си. След това, тя приготвяла лекарствата на баща си и го слагала да спи.
Бащата на Соня бил много болен, а майка й работела в столицата и не се прибирала често. Животът им не бил лесен, но тя за миг не отчайвала. Вършела всичко с лекота и никога не се оплаквала. Имало само едно единствено  нещо, което тормозело Соня. Оставали й още 3 месеца до завършването на гимназията. След това, всички нейни съученици щяли да заминат по големите градове, за да учат и да преследват целите си. За съжаление тя нямала възможността да замине. Трябвало да се грижи за баща си и за малкия си брат. Мечтата й била да замине за най-южния град близо до океана и да изучава Биология. Биология на водораслите ако трябва да сме точни. Не била сигурна дали има такава специалност или не, но си мечтаеше, че ще се дипломира като един горд Биолог, изследващ водорасли. Във всяка свободна минута Соня четяла учебници по Биология и преписвала статии за водорасли от научните списания, които намирала в библиотеката. Знаела, че мечтата и е почти неосъществима, но се надявала, че ще се случи чудо и майка й ще се върне у дома при тях.

Една вечер, докато се прибирала от училище, Соня брояла плочките по тротоара. Толкова съсредеточено брояла, че не забелязала как нещо блещука от дясната й страна. Блещукането се превърнало в силна светло синя светлина. Соня се стреснала и спряла като закована, заслепена от светлината. Изведнъж, светлината изчезнала и след нея на земята останал само един кламер. Да, просто кламер. Метален, обикновен, такъв който използваме, за да захванем домашните си, за да не се разпилеят. Учудена, Соня се доближила и се навела, за да го вземе. За огромна изненада, тънки сребристи крилца се появили от двете страни на обикновения кламер и той се издигнал на около 3 сантиметра от плочката, на която до преди малко е стоял безжизнено. Така, обикновения-необикновен кламер полетял с бавно темпо, оставяйки тънка сребристна нишка като след себе си. Соня тръгнала по следите му, привлечена от прекрасния му блясък. Неусетно, момичето стигнало до непозната за него улица. Кламерът спрял своя полет и тупнал безжизнено на земята. Соня отново се навела, за да го вземе и в същия момент огромна яма се отворила под краката й.

ТУП!

Паднала на нещо меко. С разтуптяно от страх сърце момичето се огледало наоколо и що да види… Кламери, летящи на всякъде. Кламери със златни, сребърни, бронзови, медни и всякакви по вид тънки като паяжинка крилца. Всеки лети в различна посока и сякаш е закачил за себе си по един пухкав розов облак, на който трептят сребристи красиво изписани букви. Соня присвила очи, прочела първия надпис, а той гласял следното: „Мама да оздравее“. Учудена, продължила да чете и останалите. Следващият бил: „Татко да си намери работа.“, по-следващия „Баба и дядо да престанат да се карат.“, „Да стана балерина“… И така нататък. Това били розовите облачета на детските мечти. Всеки кламер, дърпал по едно обаче и се опитвал да помогне за осъществяването на мечтите. Имало мечти, които били трудно осъществими, но кламерчетата се появявали и давали кураж на своите деца-мечтатели.  Соня ококорила огромните си сини очи и не можела да повярва какво вижда. Кламерът, който я беше довел до това вълшебно място се спрял пред нея със своите сребърни крилца и развял пред очите й нейното розово облаче. „Мама да се върне в къщи.“ Очите на момичето се напълнили със сълзи.

ПУК!

Кълбо сивкаво-лилав дим.

Над кламера се образувал огромен лилав облак, на който изписано със ситен шрифт пишело: „Знаеш какво да направиш, Соня. Трябва да говориш.“

Соня се ококорила още повече, очите й почти щяли да изхвъркнат от почуда.

ТУП!

Без дори да разбере, тя вече се е озовала на същата онази непозната улица. Сама. Соня знаела какво трябва да направи. С бързи крачки, зачервено лице и разчорлена коса тя се затичала към най-близката телефонна кабинка. Влезнала вътре и започнала трескаво да набира някакъв номер. Номерът на майка си. Треперела от емоция и едвам сдържала сълзите си.  Свободен сигнал. Някой вдигнал от другата страна. Соня знаела точно какво трябва да каже.
- Мамо, знам, че правиш всичко това заради нас. Знам, че си там, за да изкарваш пари. Знам, че без тази работа сме загубени и ще живеем в мизерия, но аз вече съм голяма. Ще започна да изкарвам пари и ще уча. Ще се преместя в голям град и ще започна да печеля повече. Искам да бъда биолог. Искам да замина и да направя нещо повече с живота си. Няма да се справя обаче, ако ти не ми помогнеш. Не мога да оставя татко и брат ми сами. Ние имаме нужда от теб. Татко има нужда от теб. Брат ми има нужда от теб. АЗ имам нужда от теб! Моля те, прибери се!

Последвало кратко десет секундно мълчание. Майката на Соня избухнала в сълзи. Това бил момента, в който осъзнала колко по-важно е да бъде със семейството си. Парите нямало как да заменят нейното отсъствие. Време било да погледне истината в очите и да повярва, че съпругът й наистина е болен и има нужда от нейната подкрепа. От нейната обич и от НЕЯ самата.

Това било всичко. Соня успяла да убеди майка си. Не било чак толкова трудно. Понякога, човек има нужда от съвсем малко, за да си припомни кои са наистина значимите неща в живота. За какво всъщност живеем.

- Уау, Ив. Тази беше наистина добра. Заслужаваха си минутите. Поучителни истории си разказвате с твоите странни единадесет годишни приятелчета. Чак понякога се чудя дали аз не съм на 11, а ти на 17. Твърде умна си за годините си!

- Е, брат ми, аз ти казах, че моите истории са върха! И видя ли, кламерите имат души и помагат на децата да сбъдват мечтите си. За това, когато намериш кламер, НИКОГА не го подминавай, наведи се и го вземи. Ще ти донесе късмет. Виж ме мен, вече си имам цяла колекция.

Край.