Едно лято, в една сладоледена къща на края на света

Последните няколко седмици все си намирам оправдание –или съм твърде заета, или съм твърде уморена, и така и не сядам да напиша нещичко.. Може би ми липсваше и малко вдъхновение... За пореден път се убеждавам, че в живота човек сам си предизвиква положителните/отрицателните събития. Когато стоиш и нон стоп си повтаряш – „Всичко е ужасно, нямам късмет, не ми върви, сега ме очаква най-лошото” и ХОП вселената с бясна скорост отвръща на думите ти и става точно това.          

Та.. вече реших да бъда по- позитивна, да не се ядосвам на дребните неща и да не си изкарвам яда върху хората, които обичам. Нямаше особен смисъл от всичките главоболия, сълзи, мислене и мрачно настроение. Животът е твърде кратък, за да го погубвам по такъв идиотски начин.
И седейки и пропилявайки живота си във фейсбук, попаднах на един цитат, който ме накара да се замисля сериозно над значението му.

Наистина всяко едно нещо, което ми се е случило е имало смисъл и е имало огромно значение за живота ми. Едно от нещата, които смея да твърдя, че доста попромени мисленето ми беше пътуването и работата ми в Германия на остров Фемарн. Всичко стана така спонтанно, без да се замисля дори за 10 минути. Съгласих се веднага още щом ми предложиха да замина. Нямам идея как се случи и защо, но имах някакво вътрешно усещане, че това е правилното решение. От страшно много време исках да отида някое лято в Германия, хей така да си поупражнявам езика, пък и да спечеля някой друг лев. И ето... От нищото се появи приятелка, с която не бях говорила от месеци и не поддържах никаква връзка. Решението и да потърси точно мен, беше наистина неочаквано. Благодарение на нея заминах и прекарах незабравимо лято.

            Преди да се прибера се бях зарекла да разказвам преживяванията си, само на хора, които питат.. Обаче всичко беше изпълнено с толкова много емоция, че това няма как да се случи. Постоянно се сещам за някакви интересни неща, които съм видяла или пък за комични случки и прочие..

            Запознах се със страшно много хора, твърде различни, с различен произход, интереси и какво ли още не. Най –странното обаче беше, че всички те (т.е ВСИЧКИ НИЕ) така добре си паснахме , противно на всички очаквания.. Работата ни беше тежка, но имаше дни, в които направо не я усещахме, защото се забавлявахме истински. Разбира се, че имаше и някакви малки интриги от време на време, но всичко се изсясняваше в последствие. Станахме едно голямо семейство от българи, германци, словаци, руснаци, украинци. От всеки един от тях научих по нещо. Научих историите им, разбрах неща за живота им в другите така непознати все още за мен страни.  Обиколихме заедно невероятни градове, забавлявахме се, танцувахме, готвихме, ядяхме сладолед и вафлички посреднощ и какво ли още не. Отидох там, познавайки единствено един човек, а след 2 дни, вече имах чуството, че познавам всички от години.

Но най-важното от всичко това лято беше, че преоткрих едно позабравено приятелство.. Позабравено от глупост. Не съм си мислела, че мога да разговарям с някого на толкова различни теми почти до сутринта. Тези среднощни разговори се превърнаха в наш ‘ритуал’, ‘запазена марка’.. Обикаляхме малкото градче и разказвахме една на друга, всичко онова, което бяхме изпуснали през времето, в което не сме били заедно.. А то беше наистина много..

            Никога ням да забравя това невероятно лято на 2012 година. Изпълнено с много емоции, смях, сълзи, приятелства, дъждовни дни, кулинарни изкушения.. и разбира се СЛАДОЛЕД ( който беше и основния виновник за всичките тези преживявания).